Не се подхлъзвайте в средата на есенния автопилот

Гледах сивотата на дните от прозореца на хола си, отбелязвайки по какъв начин зимата безшумно наближава тук, в северното полукълбо. Не е задоволително студено, с цел да извадя парката, само че също по този начин не мога да бъда на открито за дълго без шапка и шал. Ние сме по средата сред есенното и зимното слънцестоене, този промеждутъчен стадий, в който единият сезон приключва, а другият занапред ще стартира. Не постоянно знаем какво е най-добре да облечем в даден ден и евентуално също започваме да усещаме, че енергийните ни равнища се трансформират, когато вечерите стават по-тъмни по-рано.

Мислех си за този промеждутъчен сезон и по какъв начин той отразява това, което доста от нас може би усещат вътрешно, чувството, че това е интервал, в който трескаво се опитваме да осъществим всичките си цели и отговорности преди празниците да стартират. Но не мисля, че ноември би трябвало да се усеща скучно или че би трябвало да се настроим на автопилот. Средата на есента може да бъде подобаващ миг да разсъждаваме и да променим мисленето си по нови способи, които може би могат да ни оказват помощ да се усещаме по-подхранени и сити, в сравнение с чакаме от живота си по това време на годината.

От август до предишния месец картината на Жан-Франсоа Миле от 1850 година „ The Angelus “ (първоначално озаглавена „ Молитва за реколтата от картофи “) беше изложена в Националната изложба в Лондон като част от изложбата Millet: Life on the Land. Това е едно от творбите, които ме хипнотизират и ме вълнуват. С размери единствено 55,5 x 66 cm, това е елементарна сцена на мъж и жена, стоящи в поле с наведени глави в символ на страхопочитание. Кошница с картофи седи на земята, а огромна вилица стои в почвата. В далечината, на фона на светещ залез, можем да забележим камбанарията на черква, където (предполагаме) звънят камбани, приканвайки произнасянето на молитвата Ангел Господен, католическа лоялност, рецитирана три пъти дневно.

Милет, прочут с това, че рисува реалистични и почтени облици от френския селски живот, сподели, че е получил концепцията за картината, до момента в който си е мислил за баба си. Когато беше юноша, работещ на полето и се чуваха камбаните, „ моята баба постоянно ни караше да спрем работа, с цел да произнесем молитвата Ангел Господен за бедните умряли “. Топлата цветова палитра на земята и фигурите, ситуирани на фона на сместа от меки пастели на небето, придава на картината интимно въодушевление. Зрителят може елементарно да почувства, че може да наведе лични глави и да се причисли към този медитативен миг.

И въпреки всичко, в допълнение към поканата да спрем и да благодарим за това, което имаме, и да си спомним за тези, които са без или които са минали, тази картина ме кара да мисля за средата на есента. Картофите са зеленчуци, които могат да се берат по-късно през годината. Това ми припомня, че в този видимо промеждутъчен сезон, когато фокусът ни е към края на годината, земята към момента предлага храна от своите дълбини. Може да е потребно да се запитаме: в коя област от живота си се усещаме способни да предложим храна? Но картината на Millet също ме кара да се замисля какъв брой подобаващ сезон е това да посеем нещата, които желаеме да забележим да порастват и процъфтяват след няколко месеца.

Акварелната картина „ Ноемврийска вечер в уелска гора “ от английския художник Джеймс Томас Уотс е основана някъде сред 1885 и 1895 година Уотс беше толкоз покорен от дърветата и гористите пейзажи, че ги рисува поредно през сезоните през по-голямата част от кариерата си. Това е частично повода историците да не могат да предложат съответни дати за някои от неговите творби. На това изображение земята е покрита с паднали листа, а зеленият мъх покрива скалите и долните стволове на дърветата. Клоните са голи и се вижда ясно през гората. И въпреки всичко има хубост в същото време на годината: ръждивият, кафяв и горчичен килим от листа, безспорната голота на върховете на дърветата и синьо-сивата мъгла на въздуха. Уотс е нарисувал сивотата на есенния ден съвсем съвършено и като че ли съвсем се усеща лекият студ във въздуха.

Разбирам манията на Уотс. Обичам дърветата и ги следя доста, изключително тези, които виждам от прозорците на жилището си. Често имам възприятието, че пътувам с тях през цялата година. Всяка заран тази есен следих по какъв начин листата на едно дърво постепенно трансформират цвета си и в този момент през последните две седмици са окапени. В един миг единствено върхът на дървото беше гол, долните клони към момента бяха фино було от пожълтели листа.

Това е красива картина, която съчетава спокойствието на съня с живия живот, който може да се случи в нашия подсъзнание

Колкото по-дълго се взирах в дървото, толкоз по-емоционално се усещах. Започнах да си мисля какъв брой самоуверено е човек да си разреши да изхвърли частите от себе си, които към този момент не оферират никакъв напредък, и да се съобщи на уязвимостта, която постоянно следва този развой, преди новите елементи да се разкрият изцяло във времето. Дърветата наподобява знаят по какъв начин да устоят личните си времена сред сезоните. Напълно съм наясно, че едно дърво не може да бъде самоуверено по същия метод, по който могат да бъдат хората. Но към момента намирам дърветата за вдъхновяващи и мъдри по своята същина по разнообразни от нас способи. Може би средата на есента е сезон, в който ние също можем да упражним малко храброст и да се научим да се отървем от това, което към този момент не ни поддържа. Независимо дали това са елементи от личните ни истории или даже други неща, хора или прекарвания, с които оставаме свързани оттатък това, което е положително за нашето благоденствие.

Обичам картината от 1899 година „ Femme couchée dormant “ на швейцарско-френския художник Феликс Валотон. В леглото, което заема по-голямата част от платното с богати живи цветове, се появява жена в бездънен сън, изцяло завита в одеяло. Покривалото на леглото е огнена шарка от смесени цветове, оранжево, алено и жълто, а одеялото е комбинация от сив, бял и черен тартан. Тапетът на фона е лавандуловосин с нежни сини и червени шарки, сходни на цветя. Абсолютно бялата калъфка за възглавница и тъмната рамка на леглото карат всички останали цветове да изпъкват още повече. Това е красива картина, която като че ли съчетава спокойствието на съня с яркия живот, който може да възникне в нашето подсъзнание.

Мисля, че тази картина е чудесна покана да помислим какво може да ни предложи това време на годината. Това е завладяваща визия за дълбокото наслаждение от почивката, за вниманието към грижата за себе си и може би също за опциите за сияен живот на фантазиите, който може да предложи своите блага. Трябва да приветстваме чувството за закъснение, позволявайки си тези спомагателни моменти на сън, до момента в който нощите се удължават. Може би би трябвало повече да следваме ритъма на природата. Не можем да живеем с пролетна или лятна сила през цялата година. Това може да е идеалният миг да помислим по какъв начин се усещаме физически и даже психически през последните няколко седмици, когато сезонът се трансформира. Къде или по какъв начин сме поканени да пътуваме с останалата част от естествения свят? Къде би трябвало да забавим? Какво е възприятието за вас да живеете в средата на есента?

Изпратете имейл на Enuma на адрес

Научете първо за най-новите ни истории — следете FT Weekend на и, с цел да получавате бюлетина на FT Weekend всяка събота заран